Сърце от пепел
Или историята на една мъртва душа
Нося се свободно наоколо.Аз съм просто мисъл,чувство,може би дори спомен.Пътувам сред кристалната чистота и спокойствие на небитието.Щастлива съм,защото съм нищо.Щастлива съм,защото оставих всичката болка и страдание зад себе си.Разочарованиет и грешките,които ме преследваха.Това е края на историята,но всяка история има и начало.Ето го и него.Някога тук имаше момиче,което вярваше в чудеса.В нея имаше толкова любов,радост и чувства,че и се искаше да ги раздава със пълни шепи.Искаше да дарява обич и да получава,искаше да се смее и другите да се смеят с нея.Постепенно обаче разбра,че няма любов,а хората се смееха,но на нея.Чувстваше се сама.Толкова пъти,ден след ден,минута след минута.Като сянка,бродеща сред тъмнината.Ако очаквате приказка със щастлив край,по-добре спрете да четет до тук.Живота е кучка.Най-гадната и подлата от всички.А истината е единствения начин да се пребориш с нея.И така това момиче растеше.Мислеше,че всичко може да се промени.Въпреки всяко следващо разочарование тя не губеше надеждата си във хората.Вярваше…Надяваше се…Представяше си….Живееше в своя малък,измислен свят,защитена от болката,която знаеше,че околните могат да и причиният.Тя просто искаше да оцелее.Но другите не го разбираха.Мислеха,че тя се е отказала,затова и те се отказаха от нея.Никой не си бе направил труда да погледне зад стените на отчеянието,което я обземаше с всеки следващ ден.Дори тези,които трябваше.Те не трябваше да спират да се борят,така както би го направила тя за тях.Но улисани в своите собствени проблеми я забравиха някъде по пътя,не само това,те я отписаха.Накраха я да повярва,че не съществува…дори за тях.Дори за хората дарили я с живота,който никога не бе искала.Тогава тя като удавник се хвана за сламката.Мислеше си,че приятелите и ще са там за нея.Но уви,въпреки годите през,които се бе парила,още не можеше да приеме,че в крайна сметка никой не се интересува от теб,ако няма изгода.Когато спря да им дава ,това от което се нуждаеха те просто намериха друг,с който да го споделят.Тя не се очуди,но я заболя.Мислеше си,че все пак бе достигнала до сърцата им,обаче живота пак показа истинското си лице.И един ден просто спря да съществува,Просто така.Там нямаше нищо,освен сълзи и болка.Всяка нощ заспиваше,мислейки си за какво би могло да бъде,ако бе друга.Представяше си,че има приятели,семейство,че хората се нуждаят от нея,така както тя се нуждаеше от тях.Въобразваше си,че не е просто фон.А една сутрин не искаше да се буди.Защо и бе това?За да чуе поредната обида,поредната нападка?Нямаше повече сили да се бори с безразличието.Чудеше се кое ли бе по-лошо?Да не те забелязват или да те видят само за да ти причиният още зло?Какъв избор а?Реши,че след като всички други и показваха,че я няма,то може би трябваше да е точно така.
Момичето обичаше звездите.Харесваше и да ги гледа,мислейки си че и те са като нея.Сами.Бяха толкова много,но сякаш никога не можеха да се достигнат една друга.И тя беше звезда.Беше най-ярката.Тази,която изгрява първа и залязва последна .Вечерницата.Но те отнеха блясъка и.Тя не ги обвини,знаеше,че няма право.Че трябваше да се пребори сама,но вече се бе уморила,а нямаше кой да и подаде ръка,точно като при звездите,опъстрящи нощното небе.Затова реши….
Вечерния вятър нежно подхвърляше косите и,когато застана на върха.Най-високото място в града.Можеше да го види като на длан.Малките лампички присветваха весело,сякаш за да и се присмеят.И тя им се усмихна в отговор,но със любов.Мислеше си,че някъде там всички са щастливи.А и нея вече я нямаше за да им пречи да бъдат.Морския аромат изпълни дробовете и,а водата се биеше в скалата,на която бе застанала.Морето приличаше на първите акорди на някоя песен.Тя разпери ръце и се сбогува мислено със всички,които обичаше.Нямаше значение дали те я обичат.Та нали любовта е безкомпромисна,безпричинна.А тя ги обичаше.Толкова много…Полетя бавно надолу,сякаш на забавн каданс се виждаше отстрани.Затвори очи.В сърцето и без настанал покой.Тялото и потъна в тъмните студени води.Из ушите и се разнеше приятен бълбукащ звук.Приличаше на звънчета помисли си тя.Дробовете и започнаха да губят животворния въздух.Ето,че и последното,което я свързваше със света я изоставяше.Така беше добре.Тя не се противеше.Това бе спасени.Сега нямаше да вижда подигравателни погледи,нямаше да чува шушукане,нямаше да получава престорени похвали или неискрени обяснения в приятелство.Нямаше да вижда упрек,че не е това,което те биха искали да бъде,нямаше да плаче сама в стаята си.
Нося се свободно наоколо.Пътувам на някъде,там където ми е отреденео.Може би към друг живот,по-щастлив.Надаявам се.Може би ще се срещнем там.Надявам се,тогава да не ме оставите отново да падна,а дори и да стане,надявам се,че ще ми подадете ръка.Аз ще го направя за вас,но за сега…Аз се предавам….!!!!
~Край~
