SERENDIPITY

Veneficus

Chapter I

~1~

*veneficus: poisonous, magical /witch, wizard, caster of spells.

Какво са сънищата? Резултат от нашите фантазий и емоций? Съвкупност от минали моменти пречупени през призмата на въображението ни? Фрагменти от реални и нереални събития родени в нашето съзнание и извън него. Те са просто част от нас. Някога сънувах прекрасни сънища за принцове и принцеси. Може би просто детски мечти проектиранив върху екрана на собственото ми съзнание. Копнежи. Илюзия. Но в крайна сметка нима всичко, което ни заобикаля не е илюзия? Мислим си, че сме неоязвими. Сякаш света в краката ни, а ние сме неговите господари. Все едно можем да контролираме естествения ход не нащата. Сякаш съдбата ни е в наши ръце. Разбрах колко греша на двадесет и втори  октомври. Деня, в който загубих майка си. Помня как седях там, взирайки се в дървения ковчег. Настъпващия студ бавно се пропиваше през тънките ми дрехи направо в кожата, достигайки до сърцето ми. Сякаш някой бе обвил с ледените си длани и стискаше със всичка сила тупкащия мускул. Видях как пръста бавно погълна това, което бе скрито в дървената обвивка. Нямше сълзи. Не ми бяха останали. Погледа ми просто се рееше по хората наоколо. Всички мрачни лица с тъжни очи впити във земята. Погледнах към брат си. Бе едва година по-голям от мен, но сега трябваше да се прави на храбър, малък войник и да ме пази. Можех да го оставя да го направи. Той имаше нужда от това. Сините му очи бяха загубили дълбокия си тъмен оттенък и сега приличаха на бледо съткло. Кожата му бе призрачно бяла, вероятно заради студа. Косата му се вееше лениво от вятъра. Когато всичко свърши той хвана ръката ми. Имах усещането, че се нося на забавен каданс. Като, че ли бе филм и аз наблюдавах всичко отстрани. Там бе и баща ми. Бе същия като Ерик - брат ми. Имаше същите очи и коса. Само дето не изглеждаше толкова тъжен. Родителите ми отдавна не бяха типичното, щастливо семейство. Баща ми живееше далеч. Бе художник и, когато развода бе укончателен прибра вещите си и отпътува за провинцията. Един вид ни изостави. Твърдеше, че има нужда от спокойствие за да рисува. А може би просто бягаше. Дали се страхуваше от мен? Винаги съм си мислела, че си отиде заради мен. Аз не съм като другите деца. Имам…. способности. Като дете мислех, че е забавно. Можех да контролирам предмети, а с времето се научих да го правя дори с пространството. Колкото повече разстях, толкова повече се увеличаваше силата ми. Това обаче ме караше да страня от другите. Бях различна и го знаех. Бях вещица. И то не на думи. Бях таква в кръвта си. Наречете го дарба, благословия или проклятие. За мен бе последното. Нямах приятели, защото се страхувах, че ще разкрият тайната ми. Нямах си никой освен майка ми и брат ми, а сега я бях загубила.  Така добре подредения ми живот се бе изплъзнал от пръстите ми, спускайки се по инерцията все по-надолу. Това означаваше само едно. Аз и Ерик отивахме при татко. Нямеше друг вариант. И просто така живота ми се преобърна на 180 градуса.

    Събудих се от досадното бръмчене на мотора на колата. Отворих бавно очи и ми трябваше минута за да фокусирам. Надигнах глава и видях, че вече сме извън града. Движехме се бързо по пътя, а покрай нас се размазваха  дървета и земя във зелено-кафява мацаница. Слънцето все още грееше на хоризонта, но започваше да избледнява като свещичка, която наближава края на фитила си. Пред нас започнаха да се очертват първите щрихи на къщи и сгради. Из зад хоризонта се показваше бъдещия ми дом - Балтън, Индиана.  Мислех си, че никога няма да ми се наложи да дойда на това място. Още, когато баща ми си тръгна бях заявила категорично, че ако иска да ме види той трябва д аидва до града. Все пак бе едва два часа път с кола. Аз, брат ми и баща ми бяхме мълчали през целия път. Това беше добра идея, нямаше какво да си кажа с него като цяло. Ерик пък не говореше много след случилото се с майка. Аз не говорех много по принцип. Колата паркира пред малка къща на два етажа. Баща ми бе употребил художествената си дарба и местенцето изглеждаше наистина добре, поне отвън. От вътре не бе кой знае какво. Той беше заложил главно на дърво и естествени тонове в бежаво и кафяво. Качих се в моята стая и се огледах. Мястото бе средно по размери. Имаше гладки кремави страни. Баща ми каза, че мога да ги изрисувам. Може би ще го направя. Обичах да творя. Затварях се в моя малък свят и просто полагах щрихите на това, което се намираше в сънанието ми. Бе отпускащо и освобождаващо. Погледнах към балкона. Имах си малка спретната тераска. Излязох навън и ме лъхна свежия  въздух. Такъв няма да намерите в големия град. Слънцето, вече бе просто огнено полукълбо на хоризонта. Очите ми се спуснаха към зелените поляни, който се простираха, до където ти стигат очите зад къщата. Тя бе една от последните в града, затова наоколо нямаше други освен съседната къща до нас. Това някак си ми допадна. Имах нужда от самота. До някъде я обичах. Беше сигурна. Когато си сам знаеш, че няма как някой да те нарани, нали? Гласа на брат ми ме извади от транса ми.

- Роузи, идвай. Ще ядем - обяви той. Мразех да ми викат Роузи. Давах да го прави само и единствено той. Точка по въпроса.

Тръгнах надолу по стълбите със ленива крачка. Вечерята се изразваше в претоплена пица от хладилника. Чудесно. Нахраних се набързо в мълчание и се запътих към банята. За щастие имах таква само за мен. Наистина не ми се искаше да деля една с брат ми и баща ми. Те двамата да се оправят. Метнах дрехите си в коша за пране и се разположих във ваната с гореща вода. Черната ми коса се разпиля над водата и заплучва по нея за миг преди да се намокри достатъчно и да потъне под собствената си тежест. Погледнах отражението си във водата. Изглеждах леко размазана като зле фокусирана снимка. Тъмносините ми очи гледаха изморено. Наистина се чувствах изморена. Бях изморена от всичко. Света ми се променяше покрай мен сякаш за минути и аз не можех да направя нищо. Не, не разбирайте погрешно, не че бях фен на живота си до сега но нещата ставаха все по зле. Измъкнах се от водата. От косите ми бавно се спускаха водни капки и пъплеха надолу по кожата ми Увих се в халията си и въпреки хладината спуснала се над града излязох на терасата. Водните капчици пробляснаха на лунната светлина. Загледах се към обширните полета. Преди толкова зелени, сега изглеждаха черни лишени от слънчевата светлина. Имаше само една по-светла линия, който представляваше синьо, осветена от луната. Погледа ми попадна на някаква фигура движеща се в тъмнината. Определено бе мъжка, но най-интересното бе, че препускаше на кон. Не  мислех, че някой все още се придвижва така, но явно в това забравено от (още…)

August Rush ( 2007 )

В историята се разказва за млад ирландски китарист (Джонатан Рис Майерс) и млад виолончелистка (Кери Ръсел). В деня на успешен концерт на бандата му Луйс среща Лайла. Межди тях мигновенно се получава връзка. Двамата прекарват вечерта заедно, под звездите на нощното небе. Двамата влюбени си обещават да се видят отново, но  така и не става. По - късно Лайла, разбира че чака дете. Когато то се ражда обаче, баща и и казва, че детето е умряло при раждане и го дава за осиновяване. Единадесет години по-късно малкия Евън започва да усеща странни неща. Чува ги чрез музиката, всъщност, тя е навсякъде около него. Той вярва, че родителите му го търсят и, че той може да ги намери. Затова ибягва от сиропиталището. Евън попада в Ню Йорк и този специален талант му носи, както успехи, така и проблеми. По същото време Лайла и Луйс отново започват да се занимават с музика. Това ги отвежда в Ню Йорк. Успеха и талната на Евън го поставят на голямата сцена на грандиозен концерт. Там се намират и Луйс и Лайла. Така семейството отново се среща.

Мое лично мнение е, че филма е доста уникален. Като цяло се води мюзикъл, но според мен не е такъв. Няма типичните песнички вместо репликите не героите. По-скоро тук музиката е начина на говорене чрез мелодия. Всеки предмет, всяко нещо може да ти говори по различен начин, за Евън това става чрез ноти и звуци. Филма е лек и романтичен. Като цяло не е за хора, които търсят емоция. Тук нещата по-скоро могат да породят размисли и емоций, от колкото адреналин.  Историята е доста оригинална.

Да оцелееш в джунглата

И така, днес реших да се отдам на така нужната на всеки релаксация. За целта си спретнах една среща с приятелка за кафе. До тук чудесно. Само дето от нас някак си трябваше да стигна до център, където бе въпросната среща. И от тук започва моя разказ. Ще спестя всички пребятствия, които имах удома понеже за тях мисля да отделя друга тема ( а повярвайте те са много и включват две котки и баба). Там излизам си аз от входната врата екипирана с токчета и чанта в ръка. Съответно викам асансьора, но такъв-нъц. Ако имаше среден пръст да ми покаже щеше. Псувам ядосано съседите си от долния етаж, защото пак са оставили врата на асансьора отворена. Ок, те са студенти и са сладури, ама хайде сега, на кой му се катерят стъпала в десет сутринта на токове. Както и да е стигнах до долния етаж и си взех превозното средство. Долу обаче ме посреща не кой да е, а  “любимия” ни домооправител. Ей, тоя човек, ако може и кръвната група ще да ми иска. Почва от баба ми и стига до трето коляно. Ама къде отиваш? Ама на работа? Ама това, ама онова? Абе, човек, аз на майка си не разказвам толкова. След любезно отговаряне (учили са ме на възпитание) все пак успявам да се измъкна. Решавам аз, че съм в безопасност, ноооо идва пенсионер номер две. Явно хората са решили, че съм информация. Какво да се прави. Айде пак се обяснявай. Най-сетне излизам извън блока, и попадам на група ученици. Дам, аз съм от късметлийте дето живеят точно до училище. Супер, а? Някак си минавам покрай димните завеси и шумните гласчета, понеже са решили, че градинката пред блока е пушилня. Както и да е. Задминавам учениците и си тръгвам по пътя. Обаче пак среден пръст. Разкопали целия квартал да прокарват някакви кабели. Чудеснооо! Значи през калта. Какво пък…. мие се. Успявам да мина и от там, както и през боклука, който удобно изпълва междублоковото простраснтво.Стигам до спирката на автобуса. Наоколо подозрително се е събрала огромна група хора. Явно автобуса пак закъснява. Само дето от моята спирка минават поне 6 броя за центъра, може ли всички да се губят нейде? Ми може, що не? Накрая идва един, от тея дето ходят и по селата. Гледам си часовника, няма време да чакм друг. Качвам се в този, преди това разбира се трябваше да изчакам всички пенсионери да се качат, защото иначе рискувах да пострадам. Качавам се аз и ме лъхва една миризма. Представете си чесън и  кисело зеле. Фантазия. Добре, че бях с поло, та си позапуших носа…деликатно разбира се, да не се обиди някой. Шофьора решил, че сме торба с картофи направо ни направи на друсан кебап. Започна да става и топло. По едно време запецнахме. Седим и само бибкане се чува. Някаква мутра решила да спре на средата на главния път и не можем да минем. Чудно! Седяхме там около десет минути, еле минахме. Стоварва ме на спирката човека. Пред врата се скупчват хора. Едно се чудя как се очаква да сляза. Ма и аз нахална вече, разбутах ги и минах. Тръгвам да пресичам на ЗЕЛЕНО!  Явно някой с мерцедес е решил, че аз и другите пет човека сме в грешка и минава с мръсна газ пред нас. Аве няма лошо, сигурно е бързал за нащо на жвиот и смърт. Тръгвам до мястото на срещата. По пътя накаква лелка ме гони да ми гледа на ръка. Викам и, че нямам пари. Тя обаче настоява, че имам. Умна жена, имах два лева. Ама няма ги дам на нея я. Ей го де МакДоналдс. За него после. Там стигам до мястото на срещата. Моята дружка закъснява. Нищо ново. Чакам си я. Тя иде. Търсим кафе. Нашето любимо затворено. Не можах да си видя бармана. Това ме води до депредия. Отиваме в друго. Влизаме, ама то празно. Посреща ни някакъв младеж с виковете - ” Ооооо, момичета. К’во правите. Аре влизайте. Ще пием кафенце ли?”. Не, сливи ще берем. Сядаме и иде веселата сервитьорка, която почва да се оправдава заради посетителя. Абе нищо, сеир да има. Пием кафе, получаваме покана от господина за “Александър” (диско във Варна). Ухууу, мечатат ми се сбъдна. След това ставаме и е време да си ходим. Ама преди това искам хамбургер. Отиваме в МакДоналдс и вътре пълно с деца. Едното почти ме отнася, а аз не съм малък човек бе. Егати възпитанието. Как да е, купих си. Тръгвам към спирката. Те я преместили. Аве вече и спирки местят. Чудесно. Добрах се до новата спирка, поне да имаше автобус до там… Забравих обаче, че е 12, 30. Ето защо имало, хлапета. Те ги пуснали от “затвора”. Айде обратно в буса. Чудничко. Гъз до гъз. Абе все пак се прибрах. Ама сега имам синка на крака. Не казвам, че е от там, да не си помислите нещо. Абе джунгла си е вънка, ма ни калява. Алелуя!!!

КАКВИ СМЕ БИЛИ И ЗАЩО СМЕ ТАКИВА?

Всеки от нас вече е имал поне още един живот. Какви сте били и какво ще ви донесе бъдещето, ще определи вашата карма. Съдбата ви е записана в звездите, а този тест ще ви помогне да я разгадаете. Открийте в таблицата своята рождена дата, която ще определи номера и комбинацията, а след това прочетете какво сте били в предишния и от какво трябва да се пазите в този живот.

  (още…)