Angele Dei

Въведение

 Някога светлината и доброто господствали по цялата земя.Света бил едно идеално място,утопия,каквато ние сега може само да си представяме.Почти като в нереална излюзия.Щастие и любов царяли в душите на хората.Вярата била пътеводната им звезда.Нямало никакви други чувства освен  чиста и наподправена обич към всичко и всики.Тогава един мъж,-ангел променил всичко това.Отрекъл се от това,в което вярвал,това което е и е бил.Превърнал се в Падналият ангел.Изведнъж всичко започнало да се променя.Лека по лека той откривал скритите черти на хората.Злоба,омраза,завист.Бялото придобило сиви оттенъци,докато накрая всичко не се обагрило в черно.С опознаването на хората и душата на Падналия ангел ставала една безкрайна пропаст от ненавист.Той ги презирал,отвръщавал се от слабоста им и леснотата,с която можел да ги кара да забравят,всичко онова, което до скоро толкова  настървено защитавали.Не след дълго успял да събере цяла армия.Армия на злото,създадена с една едничка цел- да унищожи всичко хубаво,чисто..всичко добро.Останалите на небето ангели се обединили за да отблъснат,този,който доскоро бил един от тях. Епична битка между доброто и злото се сътояла. Небето притъмняло, сякаш хиляди буреносни облаци се събрали над човешкия свят. Започнали да се сипят гръмотевици, хората пищели и се криели, молели се на Бога скоро този ужас да приключи. Кръвта на падналите се смесвала с безкрайния дъжд и алените потоци потъвали в черната земя, всявайки паника и страх в сърцата на невинните. Из въздуха се носел аромата на болка и отачаяние.Чувал се плача на хилядите невинни,които срещали смърта си покосени от ордите на злото.Мракът обгръщал всичко, не се виждали войните, вплетени в смъртен двубой, чували се само стоновете на ранените и нечовешките викове на армията на злото. Паднали много, но след тежки, кървави сражения доброто доброто взело връх и светлината отново се върнала на земята, изпращайки злото в недрата на земята… Далеч….. Злото обаче никога не спи. Веднъж поникнали в душите на хората пороците намерили добра почва за развитие, светът никога не би могъл да се върне към прекрасната утопия, защото хората вече били познали подлостта, страха, покварата и лъжата. Падналият ангел се заклел, че ще се върне. Че ще превърне земята в ада, в който се бе превърнал собственото му сърце. Заклел се, че един ден, злото ще се възцари, че един ден светлината ще. изчезне завинаги и всичко ще потъне в тъмнина, че един ден всички хора ще го почитат. Този ден е днес…..

Глава 1

Злото започна отново да надига глава.Пълзеше бавно,достигайки сърцата и душите на хората,обгръщайки ги,теглейки ги все повече към демоните в самите тях.Света започваше да прилича на едно много лошо място.Кошмар.Хората убиваха,крадяха,лъжеха и мразеха все повече.Сякаш някой ги зарзаяваше,изпиваше умовете им,правейки ги абслоютно безчувствени.Похотта и разврата пъплеха из всяко място.Никъде не беше безопастно. Бе  дошло време ангелите отново да подновят вечната битка със злото. За целта те изпратиха много,но всички паднаха в боя.Сега беше дошъл реда на още  един от тях  – Самандириел*.

 

Тя отвори очите си и с изненада огледа тялото, в което се намираше. Усещаше нещо неприятно, предполагаше, че това хората наричаха болка. Огледа с интерес дългите си израстъци. Знаеше, че хората наричат едните ръце, а другите – крака, но не знаеше дали някога ще свикне с това. Установи, че болката идва от един камък, на който бе легнала, затова опита да се изправи и се учуди от трудността, с която задвижи тялото. В рая беше далеч по-лесно, там ангелите просто се рееха в пространството, а тук явно имаше някакви правила. Успя някак да седне, продължавайки да оглежда учудено кожата си, беше толкова светла и нежна, докосна я с единия си пръст. Потърка мястото, което до този момент я бе боляло и почувства леко облекчение, но вече не мислеше за това. Вдигна ръцете си и докосна лицето си, беше много странно и различно от обичайната и форма. Прокара ръка по гърба си, крилете и ги нямаше. Да, хората нямаха криле, а тя трябваше да изглежда като човек, за да може да ходи необезпокоявана сред тях. Изправи се на краката си и се олюля опасно, беше трудно да пази равновесие на тези дълги израстъци. Подпря се на близкото здание и грапавата повърхност. разрани нежната и кожа. Нещо червено проблясна. С интерес огледа раната и я докосна с другата си ръка. Отново усети неприятното чувство, вече бе сигурна, че именно това бе болката. Как ли се придвижваха тези хора, тя едва запазваше равновесие?!? Направи опит да премести единия си крак и успя да се задържи права, но при опита да премести другия се строполи на колене и отново почувства болка. Явно имаше много неща, с които трябваше да свикне в този свят. Понякога и се искаше да не бяха изпращали нея, домът вече и липсваше, но доброто и сърце и повтаряше, че трябва да помогне на невинните хора. Събра отново силите си и се изправи, този път стъпи малко по-уверено и лицето и се разтегна по особен начин, за първи път се усмихна. Този път подходи по-внимателно, опря се на стената и така направи няколко крачки, докато се почувства по-стабилна и по-уверена. Лицето и отново бе огряно от усмивка. Чак сега се огледа наоколо. Намираше се на малка, мръсна уличка, бяха и казали, че я изпращат в Лос Анджелис, Града на ангелите. Чудеше се дали наистина има ангели тук, но грозната картина на кофите с боклуци и хартийките, валящи се в прахта я отказаха бързо от тази идея. Продължи да изучава заинтересувано пейзажът. На небето бе изгряла луна и наоколо бе тъмно, защото по улицата светеше само една лампа, която беше доста далеч. Къде ли бяха хората? Наклони леко главата си на една страна, когато видя някаква сянка да се приближава към нея. Постепенно започна да различава фигурата на един мъж, но той имаше нещо странно върху кожата си за разлика от нея. Погледна надолу към тялото си, беше абсолютно гола, но не се притесняваше. Не знаеше, че при хората е прието да се носят дрехи. Мъжът се приближи към нея с неприятен блясък в очите си и с хищно изражение. Не и харесваше мазният глас, с който започна да и говори. Разбираше какво и казва, но все още не знаеше как да му отвърне. – Здравей, пиленце, какво правиш тук по това време? – прозвуча неприятният му глас, а той вече бе близо до нея. Миришеше неприятно на нещо ки*село, на алкохол и цигари.

Ръката му се плъзна по голата кожа на кръста и, беше груба и усещането не се хареса на Сам. Тя направи крачка назад, но падна отново на земята. Мъжът се приближи още по-близо и се надвеси над нея. Сега усещаше още по-добре силната и отвращаваща я миризма, която се носеше от него. Ръцете му отново се плъзнаха по голата кожа на тялото и, усещаше, че той иска да я нарани. Очите и просветнаха с особена светлина и в миг се озова на около метър от него, отново наклони главата си на една страна, не искаше да го наранява, но трябваше да го спре по някакъв начин. Той отърси главата си и отново тръгна след нея, смяташе, че такова пиленце не е за изпускане. Беше пиян и вероятно дори не осъзнаваше какво върши. Постара се да си припомни човешката реч и малко завалалено успя да изговори. – Остави ме. Но това не спря мъжът, той дори не забави темпото, с което се приближаваше. Реши просто да го сплаши, в ръката и се появи светкавица, частица чисто електричество потече между пръстите и и тя я хвърли близо до него, не бе много силна, нито бе опасна за него, но звукът и рязката светлина бяха достатъчни да го. накарат да се стресне и да избяга надолу по улицата, залитайки. Остана сама, близо до нея един прозорец се освети и една жена надникна навън, за да види какъв е този тътен. – За Бога, покрий се с нещо, момиче. – възмути се тя и бързо пусна завесата пред прозореца. Не разбираше какво имаше в предвид жената. Как да се покрие? Тогава се усети, че жената също бе покрила с нещо кожата си, явно това бе искала да и каже. Явно трябваше да намери нещо подобно. Тръгна надолу по улицата и на една тераса съзря простряни дрехи и взе една рокля, като неуверено я навлече. Стоеше и като торба, но тя остана доволна,ч е е открила нещо самичка. Не приемаше това като кражба, защото бе твърдо убедена, че ще върне роклята, щом си намери нещо друго за обличане….

 

   *Самандириел-ангела на гръмотевиците

Глава 2

 

Силите имаха нужда от баланс,както всичко в света за да съществува.Злото постоянно се опитваше да вземе превез във вечната битка.“Раждаха“ се десетки войни ден след ден.Все по-жадни за мъст и жестокост.Все по-умели в това.С все по-черни души.Но внинаги има един,който е по-добър от другите,един който да води всички останали….

 

Хищническите му очи проблясваха от време на време във тъмнината на малкото задушно помещение,където се намираше,добийвайки някакъв мистичен,почти омагьоставащ син нюанс,а после като пламък на свещ отново загасваха и ставаха в топъл,шоколадово кафяв цвят..Харесваше това.Да седи и да наблюбава отстрани хората,Навиците им,живота им.Караше  го да е сигурен в избора,който беше направил.Бе се отказал от тях.И как не? Хората бяха слаби.Те живееха,осланяйки се на мечти,надежди и желания.Готови са да жертват всичко за да постигнат едно,единствено нещо-щастие.Не ги интересуваше как.Не ги интересуваше и колко сълзи,пот и кръв трябва да пролеят и то често пъти не своите.Съществуваха ден след ден,борейки се за да го постигнат.Преминаваха през всичко и всички за да сграбчат в ръцете си собственото си благо.Следваха сърцето си,което може да е толкова измамно понякога.Вярват….във какво?!?!Във нещо,което може  би не съществува.Да,сигурно е много по-лесно да си представяш,че там горе има някой,който те пази,бди над теб,опрощава всичките ти грехове.Някога страдаше за тях,сега ги караше те да страдат.Беше се уморил.Когато видя всичко това просто се беше предал на злото.Защо не?Най-сетне го беше разбрал.Нямаше добро и зло.Имаше приоритети,воля за живот и самосъхранение.Искаше да живее без норми,закони и криворазбрани правила.Мускулите на челюстта му нерно потрепваха докато следеше изваянато тяло на жената пред него.Млечнобялата и кожа приятно контрастираше на черната дантела обгърнала тялото и.Следеше с интерес извиките и,начина по-който се движеше го запленяваше.През очите му премина похотливо пламъче,а на устните му заигра усмивка.Знаеше,че ще я има в мига,в който я беше пожелал.Запали цигара и огънчето припламна бурно няколко пъти преди да издиша облак дим.Точно в този момент нямаше нищо против,че е един от тях.Падналите ангели.Да,да се наслаждава на земните удоволствия хич не излизаше толкова лошо,а способностите,които имаше го изкачваха едно стъпало по хранителната верига.Изведнъж се почувства неспокоен.Сякаш през тялото му премина ток.Очите му отново добиха онзи син оттенък на опал.Ръката му конвулсивно се сви около черната дървена дръжка на креслото му.Обърна очи до високия мъж до него.

-Още един?-попита той.

-Да…-по устните на Натаниел* се разля доволна,почти извратена усмивка.-Още ЕДНА…Остани тук.Днес искам да се позабвлявам сам.

-Но…-понечи да възрази мъжа,когато ръката на Нейт се стисна около шията му.

-Казах,че ще отида сам-изсъска през зъби той.Мъжа само вдигна ръце отбранително ръце като изтупа дрехата си.Така или иначе нямаш защо да спори с дясната ръка на господаря си.Имаше малко правила тук и едното беше да не спориш с висшестоящите в йерархията.Натаниел се изправи бавно. Инстинктите му подсказваха на къде да се движи.можеше да усети аурата и на километри ,да я подуши.Дори страха и объркването и.Тръгна бавно през мръсната улица като се оглеждаше на всички посоки.Черното му палто се движеше в синхрон с тялото му,подчертавайки всеки жест на широките му рамене.На гърдите му висеше голям сребърен кръст.Харесваше му иронията.Беше си като негова лична шега.Вестител на злото със най-чистия символ на доброто.Ориантираше се бързо сред мрака на града.Лос анджелис.Да,още една ирония.Града на ангелите,града на греха,града на разрухата,хауса,болката,страданието.Неговия град,неговото царство.Със всяка секунда,с която се приближавае към плячката си ритъма на сърцето му се забързваше.Предвкусваше сладостта на убийството.Топлата кръв по кожата си.Инстинктите му вече крещаха от удовослтвие.Щеше да вземе първо крилата и.Това беше най-хубавото.Върховния момент.Съвършенния екстаз.Болката в очите им,сълзите,страданието,отчаянието и виковете.Сладката музика,която караше цялото му същество да потръпва.Сянката  и тъмнината бяха неговите най-добри приятели и съучастници,защото бяха като самия него.Сякаш едно цяло.Надигна глава и подуши въздуха.Беше близо,толкова близо,че почти можеше да си я представи…..

 

*Натаниел-ангела на огъня

 

Глава 3

 

Беше изминало известно време, откакто бе подплашила мъжа, вървеше по улицата, но не намираше нищо интересно, всички спяха, защото вече отдавна бе минало полунощ. Искаше и се да види поне още един човек, да се убеди, че не всички бяха лоши. Всъщност дори не бе сигурна дали онзи е бил лош, не бе сигурна дали беше постъпила правилно, разкривайки една от силите си. Тогава се стресна и не знаеше как иначе да постъпи. Подръпваше от време на време роклята, в която се бе напъхала и която и беше свръхголяма. Все още не можеше да се начуди на начина, по който функционираше новото и тяло, всичко бе нагласено така перфектно и работеше заедно, за да може да съществува, а същевременно бе така далеч от идеалното и лесно се повреждаше.

Изведнъж се сепна, бе усетила чужда аура и то не просто на ангел, а на паднал ангел. От хората не се страхуваше, те не бяха опасни за нея, но този, който се задаваше, можеше да и причини ужасни неща. Заотстъпва назад, не знаеше къде да отиде и да се скрие. Не трябваше да я разкриват толкова рано, та тя дори не бе свикнала с това тяло, едва го движеше. Сърцето и затупка по-бързо в гърдите, бе сигурна, че той идва за нея. Ако приближеше още малко, сигурно дори би могла да го разпознае само по енергията. Никога не бе разбирала Падналите ангели, те се бяха отрекли от всичко и бяха преминали на страната на злото. Дори самата мисъл за това я отвращаваше.А той се приближаваше все повече и повече, намеренията му и бяха ясни, никой Паднал ангел не би и простил, че е дошла да се бори с тях, та те дори бяха забравили какво означава прошка. Усещаше как аурата му се е пропила с разврат и грехове.

Отново падна на улицата, дланите и вече бяха разранени и я боляха, но това сега не бе от значение. Нямаше начин да се скрие, той я усещаше, както тя усещаше него.Очите и съвсем се разшириха и изглеждаха огромни на слабата лунна сетлина. Нямаше избор, трябваше да се изправи срещу него и да се надява, че ще оцелее след битката. Единственото, за което се боеше, бяха крилата и. Ако той ги вземеше, никога нямаше да може да се върне, защото вече нямаше да бъде ангел. Мисълта, че може да се окаже затворена на земята, далеч от дома и я накара да се мобилизира. Щеше да даде най-доброто от себе си, не можеше да предаде тези, които я бяха изпратили, не можеше да предаде хората.Моментът и на слабост бе преминал, вече не отстъпваше назад, бе застанала до една сграда, бе потънала в сенките. Знаеше, че това няма да я скрие от него, но тъмнината и даваше някаква утеха и успокоение.

Сърцето в гърдите и постепенно нормализира темпото си, дишането и се успокои, страхът отпусна душата и от желязната си хватка. Може би за него все още имаше надежда… Ако можеше да го накара да я изслуша, може би щеше да го убеди да се върне към доброто. Сърцето и бе чисто и невинно, не предполагаше колко навътре в злото са затънали Падналите ангели, знаеше само, че и те някога са били като нея – добри.Усещаше как той приближава, самата му аура бе сковаваща, защото от нея лъхаше на студ, на зло и на смърт. Колко ли нейни другари вече бе погубил? При тази мисъл леко потрепна, но вече не се страхуваше, по-скоро изпитваше съжаление към падналите в опитите си да направят света по-добро място за хората.Вече бе точно зад ъгъла, няколко крачки го деляха от възможността да я види, няколко крачки я деляха от първия и сбълсък с реалността, няколко крачки и няколко секунди, дълги, колкото цяла вечност.

 

Глава 4

Крачките му бяха бавни и отмерени.Не бързаше за никъде,щеше да я докопа рано или късно.Мириса и беше толкова отчетлив.Приличаше на цветя след пролетен дъжд.Допадна му тази свежест,Щеше да е истинска чест да унищожи нещо толкова чисто и неопорочено.Е,нямаше да бъде такова след като свършеше с нея.Из мозъка му започнаха да се въртят идеи за всичко,което можеше да направи ,когато вече я държи в рецете си.Докато стъпките му оттекваха в простраснтвото наоколо в ръката му бавно започна да се показва меч.Острието му проблясваше на лунната светлина.Беше дълго,изработено от чиста стомана,а дръжката му беше инкрустирана със  черен оникс.По цялото му протяжението имаше древни смиволи на непознат език,които бяха обагрени в червено.Спря се в центъра на тъмната,задна уличка и се огледа.Да,това жалко място щеше да бъде последното,което ангела щеше да види.И те се бореха за това,подсмихна се той?!Смърт, сред всичката тая паплач и погнуса.Разтвори широко ръце като откри гърдите си за свободно нападение от страна на противиника му,

-Излез,излезе,където и да си?-каза с почти наивно-детски глас,Сякаш беше някоя игра,а не я викаше на смъртоносна битка.За него поне беше.Щеше да се справи с нея,както и с другите преди това.Бързо,чисто и без грам разкаяние.

Направи крачка напред и излезе от сянката на сградата, на която се бе опряла в този момент. Не виждаше смисъл да се крие, играта на котка и мишка не бе по вкуса и. От нея сякаш извираше светлина, личеше си, че не е обикновен човек. Направи втора крачка и се озова на улицата срещу него на около стотина метра.

-Ето ме.

Погледа му се плъзна по нея.Бялата кожа,дългите черни коси контрастиращи на нея.Невинното лице,нищо не подозиращо за предстоящите събития.Беше смела,не можеше да и се отрече,но понякога смелостта граничеше с глупост.За него нямаше нищо висше и достойно в това да умреш за нечия чужда кауза.По устата му се разля почти извратена усмивка.После прокара език по долната си устна и наклони глава на една страна.

-Теб ли пратиха да ни погубиш?Сигурна ли си,че можеш да държиш дори меч?

- Не съм дошла да погубвам никого. – отвърна кротко тя. Очите и с интерес оглеждаха лицето и тялото му. Неговата обвивка бе по-различна от нейната, изглеждаше и по-силна. Сигурно щеше да и бъде трудно, ако се стигнеше до бой. В очите му не можеше да намери нищо добро, погледът му предизвикваше неприятни асоциации у нея, знаеше, че това не и вещае нищо хубаво. Беше толкова невинна, че дори не можеше да си представи какво точно се върти в главата му, само знаеше, че не е хубаво.- Не, за да ви попреча да превърнете света в по-лошо място, отколкото вече е. – сви рамене тя, продължавайки да го гледа открито.

 -Толкова ли си наивна?-впи погледа си в нея.-За бога,ние не правим нищо.Тези,които защитавате…хората..те го правят сами.

- Не споменавай името Му напразно. – отвърна тя. – В такъв случай какво правите тук?

 -Е,старите навици умират трудно-каза с равен тон.-Защо сме тук?А защо не?Огледай се ангелче-завъртя се в кръг той.-Забавляваме се.Берем плодовете от човешкото грехопадние.Радваме се на живота.Имаме свободна воля.Истинския въпрос е вие какво правите горе?Служите на нещо или някой.И вие не знаете за какво.За някаква висша цел?Моля те…-махна с ръка отекчено.Чувстваше се като учител,който се опитва да обясни таблицата за умножеие на някое глупаво дете

- А вие не служите ли? Така нареченият ви водач не беше ли първият, който донесе греховете и злините при хората? А не бяхте ли и вие някога добри? Забравихте ли напълно какво е това? Колко човешки живота погубихте, за да почерните така душите си? Мислиш, че аз съм заблудена, а ти не си ли? Оставил си се злото да навлезе в душата и сърцето ти.

-Аз не служа на никого.Може да имам лидер,но то е само,защото споделяме едни и същи идеи, когато нещо не ми хареса просто мога да си отида.Там е разликата докато ти си вързана в оковите на онзи свят може би,защото не си виждала по-добро.

- Аз пък не съм много сигурна, че ще можеш да си тръгнеш. – очите и продължаваха да го гледат все така спокойно и уверено. – А и как може да си сигурен, че това е по-доброто? – мисълта за зверствата и разврата, на който се бяха отдали я караше да тръпне неприятно.

-Защото бях там горе.Живях по твоя начин ангелче и сега съм тук.Мисля,че това трябва да отговри на въпроса ти.Толкова си невинна.,Живееш в твоя идеален,илюзьорен свят.Искаш ли да видиш истината?-за секунда се озова на милиметри от нея като очите му,които сега светеха в силната синя светлина се впиха в нейните,а горещия му дъх опари лицето и.-Искаш ли да видиш за кого толкова се бориш?За кого си готова да дадеш живота си,а вероятно и крилата си.-пръстите му минаха по нежното рамо като полъх,едва докосвайки кожата и.

Самандириел потрепна, но бързо се овладя, нямаше да му се остави, знаеш в какво вярваше, бе сигурна в себе си, бе сигурна и в силата на доброто. Очите и засветиха в синьо, вече знаеше кой е пред нея. Бе толкова близо, че нямаше как да не разбере по аурата му, която въпреки че бе изкривена и помрачена, запазваше старите си отличителни белезе.

-Много добре знам за кого и за какво се боря. – отвърна уверено тя- Нямам нужда от това ти да ми показваш, Натаниел. – гледаше го постоянно в очите. – Наистина ли мислиш, че съм наивна? Мислиш ли, че не знам за всички престъпления и ужасни неща, които се случват тук? Мислиш ли, че вече не се докоснах до тази реалност? Може би все пак ти си наивният тук. Какво искаш от мен, паднал ангеле?

Този разказ съм го писала с една моя приятелка. Казва се Ани. Много си обичам  тази история. Изкарах си прекрасно докато я пишехме. Дано и на вас ви хареса.