Veneficus

Chapter I

~1~

*veneficus: poisonous, magical /witch, wizard, caster of spells.

Какво са сънищата? Резултат от нашите фантазий и емоций? Съвкупност от минали моменти пречупени през призмата на въображението ни? Фрагменти от реални и нереални събития родени в нашето съзнание и извън него. Те са просто част от нас. Някога сънувах прекрасни сънища за принцове и принцеси. Може би просто детски мечти проектиранив върху екрана на собственото ми съзнание. Копнежи. Илюзия. Но в крайна сметка нима всичко, което ни заобикаля не е илюзия? Мислим си, че сме неоязвими. Сякаш света в краката ни, а ние сме неговите господари. Все едно можем да контролираме естествения ход не нащата. Сякаш съдбата ни е в наши ръце. Разбрах колко греша на двадесет и втори  октомври. Деня, в който загубих майка си. Помня как седях там, взирайки се в дървения ковчег. Настъпващия студ бавно се пропиваше през тънките ми дрехи направо в кожата, достигайки до сърцето ми. Сякаш някой бе обвил с ледените си длани и стискаше със всичка сила тупкащия мускул. Видях как пръста бавно погълна това, което бе скрито в дървената обвивка. Нямше сълзи. Не ми бяха останали. Погледа ми просто се рееше по хората наоколо. Всички мрачни лица с тъжни очи впити във земята. Погледнах към брат си. Бе едва година по-голям от мен, но сега трябваше да се прави на храбър, малък войник и да ме пази. Можех да го оставя да го направи. Той имаше нужда от това. Сините му очи бяха загубили дълбокия си тъмен оттенък и сега приличаха на бледо съткло. Кожата му бе призрачно бяла, вероятно заради студа. Косата му се вееше лениво от вятъра. Когато всичко свърши той хвана ръката ми. Имах усещането, че се нося на забавен каданс. Като, че ли бе филм и аз наблюдавах всичко отстрани. Там бе и баща ми. Бе същия като Ерик - брат ми. Имаше същите очи и коса. Само дето не изглеждаше толкова тъжен. Родителите ми отдавна не бяха типичното, щастливо семейство. Баща ми живееше далеч. Бе художник и, когато развода бе укончателен прибра вещите си и отпътува за провинцията. Един вид ни изостави. Твърдеше, че има нужда от спокойствие за да рисува. А може би просто бягаше. Дали се страхуваше от мен? Винаги съм си мислела, че си отиде заради мен. Аз не съм като другите деца. Имам…. способности. Като дете мислех, че е забавно. Можех да контролирам предмети, а с времето се научих да го правя дори с пространството. Колкото повече разстях, толкова повече се увеличаваше силата ми. Това обаче ме караше да страня от другите. Бях различна и го знаех. Бях вещица. И то не на думи. Бях таква в кръвта си. Наречете го дарба, благословия или проклятие. За мен бе последното. Нямах приятели, защото се страхувах, че ще разкрият тайната ми. Нямах си никой освен майка ми и брат ми, а сега я бях загубила.  Така добре подредения ми живот се бе изплъзнал от пръстите ми, спускайки се по инерцията все по-надолу. Това означаваше само едно. Аз и Ерик отивахме при татко. Нямеше друг вариант. И просто така живота ми се преобърна на 180 градуса.

    Събудих се от досадното бръмчене на мотора на колата. Отворих бавно очи и ми трябваше минута за да фокусирам. Надигнах глава и видях, че вече сме извън града. Движехме се бързо по пътя, а покрай нас се размазваха  дървета и земя във зелено-кафява мацаница. Слънцето все още грееше на хоризонта, но започваше да избледнява като свещичка, която наближава края на фитила си. Пред нас започнаха да се очертват първите щрихи на къщи и сгради. Из зад хоризонта се показваше бъдещия ми дом - Балтън, Индиана.  Мислех си, че никога няма да ми се наложи да дойда на това място. Още, когато баща ми си тръгна бях заявила категорично, че ако иска да ме види той трябва д аидва до града. Все пак бе едва два часа път с кола. Аз, брат ми и баща ми бяхме мълчали през целия път. Това беше добра идея, нямаше какво да си кажа с него като цяло. Ерик пък не говореше много след случилото се с майка. Аз не говорех много по принцип. Колата паркира пред малка къща на два етажа. Баща ми бе употребил художествената си дарба и местенцето изглеждаше наистина добре, поне отвън. От вътре не бе кой знае какво. Той беше заложил главно на дърво и естествени тонове в бежаво и кафяво. Качих се в моята стая и се огледах. Мястото бе средно по размери. Имаше гладки кремави страни. Баща ми каза, че мога да ги изрисувам. Може би ще го направя. Обичах да творя. Затварях се в моя малък свят и просто полагах щрихите на това, което се намираше в сънанието ми. Бе отпускащо и освобождаващо. Погледнах към балкона. Имах си малка спретната тераска. Излязох навън и ме лъхна свежия  въздух. Такъв няма да намерите в големия град. Слънцето, вече бе просто огнено полукълбо на хоризонта. Очите ми се спуснаха към зелените поляни, който се простираха, до където ти стигат очите зад къщата. Тя бе една от последните в града, затова наоколо нямаше други освен съседната къща до нас. Това някак си ми допадна. Имах нужда от самота. До някъде я обичах. Беше сигурна. Когато си сам знаеш, че няма как някой да те нарани, нали? Гласа на брат ми ме извади от транса ми.

- Роузи, идвай. Ще ядем - обяви той. Мразех да ми викат Роузи. Давах да го прави само и единствено той. Точка по въпроса.

Тръгнах надолу по стълбите със ленива крачка. Вечерята се изразваше в претоплена пица от хладилника. Чудесно. Нахраних се набързо в мълчание и се запътих към банята. За щастие имах таква само за мен. Наистина не ми се искаше да деля една с брат ми и баща ми. Те двамата да се оправят. Метнах дрехите си в коша за пране и се разположих във ваната с гореща вода. Черната ми коса се разпиля над водата и заплучва по нея за миг преди да се намокри достатъчно и да потъне под собствената си тежест. Погледнах отражението си във водата. Изглеждах леко размазана като зле фокусирана снимка. Тъмносините ми очи гледаха изморено. Наистина се чувствах изморена. Бях изморена от всичко. Света ми се променяше покрай мен сякаш за минути и аз не можех да направя нищо. Не, не разбирайте погрешно, не че бях фен на живота си до сега но нещата ставаха все по зле. Измъкнах се от водата. От косите ми бавно се спускаха водни капки и пъплеха надолу по кожата ми Увих се в халията си и въпреки хладината спуснала се над града излязох на терасата. Водните капчици пробляснаха на лунната светлина. Загледах се към обширните полета. Преди толкова зелени, сега изглеждаха черни лишени от слънчевата светлина. Имаше само една по-светла линия, който представляваше синьо, осветена от луната. Погледа ми попадна на някаква фигура движеща се в тъмнината. Определено бе мъжка, но най-интересното бе, че препускаше на кон. Не  мислех, че някой все още се придвижва така, но явно в това забравено от бога място всичко бе възможно. Фигурата се показваше и изчезваше в играта на сенки и светлина. Помислих си колко ли е приятно това. Имах чувството, че лети. Беше толкова свободен. Прииска ми се да изпитам тази свобода. Да може да бягаш към нищото, просто сам със себе си. Идилията и възможността да бъдеш това, което искаш, това което желаеш. Не можех да отделя погледа си от тази фигура и бързия и бяг. Ездача и коня се движеха в такава идеална хармония, сякаш бяха създадени заедно. Препускаха по криволичеща пътека с много завои и извики. Все едно бе змия застанала сред полето. Очите ми отидоха няколко метра напред и забелязах тъмна сянка на самия път. Вероятно бе дънер паднал тук при скорошна буря. Бе точно след завоя и с тази скорост, ездача едва ли щеше да успее да спре навреме преди да се сблъска с негo. Изтръпнах. Можех да го преместя с магия, но не и от такова разстояние.

- Внимавай - извиках аз. Нямаше какво друго да сторя. Изведнъж из пространството като ехо се разнесе цвилене и черната фигура се свлече заедно с коня в мрака. Тъмнината просто ги погълна. Въздуха замръзна в дробовете ми. Обърнах се и се затичах по стълбите като по пътя нахлузих чифт маратонки. Минах през кухнята с надеждата, че брат  ми или баща ми ще са там, но не бяха. По дяволите. Нямах време да ги търся. Изстрелях се от къщата и хукнах през полето. Бях по хавлия и маратонки. Бе студено, а аз все още бях мокра. Освен това бягах през място, което не познавах и нямаше да опозная така, понеже бе тъмно като в рог. Бях преценила обаче, че ако се движа по диагонал ще изляза точно до мястото, където падна ездача, или най-малкото близо до него, а после щях да се ориантирам по пътеката. Бягах, колкото ми държаха краката. Вече усещах как леки спазми преминават през мускулите ми заради напрежението, което им поднасях. Гърдите ми изгаряха, защото вдишвах студения въздух.  Излязох на пътечката и се спрях. Въздуха ми излизаше накъсан и усещах процеса доста болезнен. Огледах се наоколо, но не видях нищо. Нямаше го. Дали не бе илюзия? Някаква измама на очите? Не, бе твърде реално. Но никой не може да стана и тръгне веднага след такова падане. А и дънера бе тук. Приближих се до мястото и видях следите. Някой определено беше претърпял злополука тук, това ми подсказа и малката локвичка с кръв там. Беше по-черна на фона на  пръста. Приклекнах и понечих да я докосна. Импулс. Просто за да се уверя, че е там, но се спрях. Бе достатъчно откачено, че се намирах мокра насред нищото в хавлия, че и да се цапам с кръв.

- Има ли някой тук? Добре ли сте?  - подвикнах към тъмнината, но не чух отговор. Почаках още една минута. Студа започваше да си казва думата и аз потреперих. Тук нямаше никой. Бях сама. Изправих се и тръгнах обратно към къщата, чудейки се какво се бе случило току що. Прибрах се десет минути по-късно. Премръзнала и изтощена. Ако не се разболеех утре щеше да е истинско постижение. Облякох си пижамата и изсуших косата си. После погледнах за последен път към пътеката и дънера. Нищо. Пъхнах се под завиките и съвсем скоро спях.